Тази нощ го сънувах. Вървях през горичката, където пътят завива и където стои зловещото дърво. Беше тъмно и тогава изведнъж почувствах ръката му. Пръстите му бяха като ножове. Ужасно. Бях се събудила отдавна, а все още мислех, че съм мъртва. Той постига себе си благодарение на нас, жените. И всички ние му напомняме на някоя: на една очите, на друга устните. Той събира парче по парче своята голяма любов, но където и да отиде, носи само нещастие. Има хиляди смъртни грехове: толкова ужасни, каквито не съм чувала през целия си живот. И докато ги изрежда, седнал върху железния креват, сякаш не се разкайва наистина, а се гордее с тях. Изглежда като полудял. Сигурно е от войната. Бил е тежко раняван при голямата битка при Гьорлиц. Странно е, но всъщност не мога да опиша как изглежда. Може и гърбица да има, не знам. Когато съм при него, имам чувството, че между нас има стъкло. Толкова дебело стъкло, че по него може да се стъпва.