ДОН ЖУАН СЕ ВРЪЩА ОТ ВОЙНА

Участват:

Дон Жуан – Мак Маринов

Жени – Дениза Павлова, Елена Дечева, Елена Замяркова, Стиляна Маркова, Радост Кожухарова, Илиана Лазарова-Аначкова, Ива Огнянова, Нели Сиракова, Ния Терзиева

Драматург Васил Балев

Художник на плаката Радослава Боор

Фотографи Иван Томов, Стефан Маринов

Асистент-режисьор Мариела Кашева

Звук Янко Кашев

Осветление Арсен Ашикян

Театърмайстор Петър Лютов | Завеждащ постановъчната част Николай Гечев

Шивашко ателие Димитрийка Ушева | Железарско ателие Георги Лесов

Дърводелско ателие Панчо Панчев | Гардероб Соня Иванова, Мая Боскова | Реквизит Ирина Попова

Сценични работници Георги Спасов, Людмил Илиев, Стойчо Димитров, Никола Радков, Атанас Владимиров, Борислав Стойнов

Йодьон фон Хорват: Автобиографични бележки

Родил съм се на 9 декември 1901, и по-точно във Фиуме – на Адриатическото крайбрежие. Когато натежах към шестнадесетия си килограм, напуснах Фиуме, пошлях се малко из Венеция, малко из Балканите. Преживях какво ли не – та между другото и убийството на Негово Величество краля на Сърбия Александър и половинката му. Когато пък пораснах до метър и двадесет, потеглих за Будапеща. Тук престоях до метър и двадесет и един. В гореспоменатия град станах ревностен посетител на многобройни детски площадки, където правех неприятно впечатление със занесения си и язвителен нрав. На височина метър петдесет и два у мен се пробуди Ерос, без да ми създава първоначално някакви особени главоболия – по това време любовта ми към политиката вече се бе зародила. Интересът ми към изкуствата и особено към художествената литература се прояви сравнително късно – когато станах кръгло един и седемдесет, ала от метър седемдесет и девет този интерес прерасна в потребност. Е, не чак толкова дълбока, но все пак. Когато избухна Първата световна, бях 167 см, а когато свърши – метър и осемдесет (през войната много бързо избуях на ръст). На височина 169 беше първото ми истинско сексуално изживяване. И днес, когато отдавна съм престанал да раста, си спомням с тиха тъга за онези натежали от сладостни предчувствия дни. Сега раста по-скоро на ширина, но не мога да ви съобщя нищо повече, понеже съм твърде пристрастен към себе си.

През войната забравих всичките си спомени от детството.

Като ученик смених четири пъти езика, на който се преподаваше. Почти всеки клас изкарвах в различен град. В резултат на което не овладях свястно нито един език. Едва на 14 години написах първото си немско изречение.

Поради факта, че бащите ни гинеха по бойните полета или пък клинчеха, се превръщаха в обезобразени инвалиди или пък въртяха търговия на черно, общественото мнение стигна до заключението, че от нас, дангалаците, ще излязат само престъпници. Пет пари не давахме, че пубертетът ни съвпада с войната – иначе всички трябваше да се изпобесим. Бяхме оскотели. Не изпитвахме ни съчувствие, ни страхопочитание. Нямахме вкус към музеите, ни към безсмъртието на душата – и когато възрастните рухнаха съкрушени, ние останахме невредими. В нас не се срина нищо, защото нямаше какво.

Аз съм типичен бивш австро-унгарски мелез с маджарска, хърватска, немска и чешка жилка. Името ми е маджарско, матерният език – немски.  Не притежавам родина и не страдам от това. Напротив. Аз се радвам на моята безотечественост, защото ме освобождава от излишна сантименталност. Естествено, че съществуват местности, градове и стаи, където се чувствам у дома си; че пазя спомените от детството и като всеки друг човек ги обичам. По старата Австро-Унгария няма да пролея ни една сълза – всичко гнило трябва да се срива. Ако и аз започна да гния, ще се самоунищожа; сигурен съм, че и за себе си не бих проронил сълза.

Галерия